Архив DEAR MICHAEL

sgv1 каза:
преди 11 мес. 2 седм.
Здравей, Майкъл!
Аз съм SGV и съм ти много голям фен. Обещавам,че няма да позволя на никой да те обижда, и да ти се перчи. Това което знам за теб Майкъл е че ти си бил много скромен и срамежлив човек, и си преглъщал всички обидни слухове които ти казаха,защото ти си НЕВЕРОЯТЕН! Музиката ти в момента ми помага доста с живота, и за това съм ти много благодарен. Много обичам твоята песен "BAD", бог ми е свидетел че няма ден в който да не я слушам! Когато се сещам, колко хора са те критикували, какви неща са ти говорили веднага я пускам! Искам само да знаеш скъпи Майк, че всички ще си платят за стореното, защото SGV е AVENGER! Някой ден....аз ще накарам всички да слушат САМО И ЕДИНСТВЕННО твоята музика! Знаеш ли защо драги ми Майкъл?Because I'm BAD! SHAMONE Благодаря ти за всичко което направи на нуждаещите се, Благодаря ти че даваш надежда на феновете си,Благодаря ти за примера който ми даде,Благодаря ти за МУЗИКАТА която СЪЗДАДЕ,Благодаря ти за честноста ти,Благодаря ти за силата която ми даваш! Michael Forever!!
SGV

cactus каза:
преди 11 мес.
dear michael
predi edna sedmitza imahme 4as po fizi4esko i igrahme voleiboll i edna ot drigiq klass ti se podigravashe i az da si otmastq q prokleh da padne da se prebie i da si s4ipi rakata .
I sega tq e s gips. Stryva mi se 4e ve4e ne se nadiva taka.......
Az ste sam ti fenka zavinagi

michael4everandever каза:
преди 10 мес. 4 седм.
Скъпи Майкъл, да ти кажа,че те обичам е малко... да ти кажа,че те обожавам също е малко.. просто искам да ти кажа,че ти си една неделима част от мен... щом видя твоя снимка, сърцето ми бие лудо, щом чуя гласът ти дъхът ми спира.. не мога без теб, без твоята магия, танци и музика... знам,че съм една от многото,че още много те обичат.... и как няма- ти си най прекрасният и мил човек , за когото някога съм чувала.. или просто не си човек, а ангел... ангел с две крила, пратен на земята да донесе Мир и любов с песните си,Бог беше прекалено строг с теб като те пусна тук, в света с човешката злоба и омраза.. мога да пиша още дълго какво значиш за мен , но бих казала само едно.. обичам те!

anivard каза:
преди 10 мес. 3 седм.
Скъпи Майкъл!
От доста време се каня да ти пиша, но не намирах подходящите думи!
Искам да ти кажа, че много те обичам! Повече от всичко! Не мога да обясня с думи. Изпитвам към теб много силни чувства, както никога не съм изпитвала към никой друг. Това е нещо ново за мен и много силно, и не мога да го обясня. Готова съм да дам живота си за теб! Сигурно това е любовта! Много те обичам! Само това мога да кажа, защото нямам думи, с които бих могла да опша чувствата си към теб. Ти си част от мен, ти си причината да дишам и когато те няма, аз все едно не съм жива, а съм някакъв робот, който ходи насам-натам. Майкъл, ОБИЧАМ ТЕ! Имам нужда от теб, не мога повече да живея така.... Моля те - ВЪРНИ СЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ!

natalie_portman1 каза:
преди 10 мес. 3 седм.
Скъпи Майкъл...
Наистина незнам какво да кажа...
Последните 8 месеца, минаха страшно бързо, като на сън, дори не ги усетих...
Когато ме събудиха на 26ти юни в 5ч. сутринта, за да ми кажат какво се е случило...
Не повярвах. Може би дори се изсмях. Не си спомням добре. Малко ми е като в мъгла.
Пуснах телевизора с първото копче на дистанционното, което напипаха треперещите ми пръсти.
Уцелих БТВ. Новини.
Един дебел, сивокос новинар стоеше изправен пред плазмения екран, на който течеше пресконференцията за турнето "THIS IS IT".
Първите думи, които той каза, бяха, че си си отишъл.
И вместо да се шокирам, аз пак се засмях.
Този говореше глупости! Пълни глупости!
Бил си си отишъл! Нямало те вече!
Ума ми не го побра.
Живя с мен 20 години, а преди мен си живял 31.
И аз винаги съм си мислела, че ще ме надживееш. Че ще надживееш и децата ми. И внуците ми. И техните внуци.
Изобщо, никога не се бях и замисляла, че може един ден да се събудя, и теб да те няма.
Мислех за теб като нещо вечно, непроменливо. Като слънцето.
То изгрява всеки ден. Без значение какво става на планетата, то изгрява. Всяка сутрин. Без изключение. Единственото нещо, за което всеки знае, че ще се случва вечно.
Ето така гледах на теб. Точно по този начин.
И ето, че една сутрин се будя, и какво научавам? Че слънцето не е изгряло. И че никога повече няма да изгрее.
Деня течеше толкова бавно.
Бях сама, само с телевизора.
И твоите песни - една след друга, една след друга... И после отначало - първа, втора трета... По всеки канал...
Винаги съм скачала от радост, когато улучех твоя песен на екрана.
Но сега с всяко следващо ТВ появяване, ти ми носеше болка... Каквато не съм знаела, че мога да изпитам за човек, който дефакто никога не съм срещала...
След това, дните започнаха да се нижат... Изобщо не ги усещах.
Бях в сесия, предстоеше ми най-трудния за годината изпит, а аз просто не можех да докосна учебника. Не можех да мисля за нищо. Като на развалена грамофонна плоча, в ума ми монотонно се повтаряше "Няма го... Няма го..."
Кога мина лятото... Кога мина морето... Нищичко не усетих, освен може би вечерта, посветена на теб в един бар в СОЗОПОЛ.
И слушането на песните ти, гледайки залеза над морето, когато проклинах всичко, за което се сещах, защото теб те нямаше.
От тогава почти нищо не се е променило.
Все още съм гневна на всичко и всички, за дето ти позволиха да си отидеш! И на теб ти бях гневна! На моменти дори мъничко те намразвах, че ме напусна, че ни напусна всичките... Въпреки, че вината никога не е била твоя...
Сега, чуствата ми са такива, каквито бяха на 26ти юни миналата година.
Всяка сутрин се будя, и в първите няколко секунди, докато отварям очи, съм такава, каквато бях преди, мислейки си, че всичко е било просто кошмар. И всяка сутрин разбирам и осъзнавам истината, сякъш за първи път. Болката е една и съща. Всеки един ден. Вече осем месеца.
Знаеш ли, още помня първия миг, в който те видях - на онзи прозорец преди 17 години. Това изобщо е първия ми съзнателен детски спомен.
Беше красив, но тъжен, и ме гледаше от онзи стар плакат... Тогава дори незнаех какво е плакат.
После цял ден гледане на клипове... И лудата ревност, която се беше зародила в тогава малката ми глава към Наоми Кембъл
Ето така започнаха моите съзнателни години.
От тогава помня всичко, с подробности.
Кога и къде съм чула за първи път всяка песен. Кога и къде съм гледала всеки филм - дати и часове.
например, Moonwalker гледах за първи път на 31ви декември 2002ра година в 20ч. вечерта. Тогава бях на 13.
Компютър нямах, видео нямах... За дивидита още никой не беше чувал...
И после в училище разпитвах всеки, дали те е гледал там, и умирах от радост, когато иначе повърхностните ми съученички обсъждаха какъв сладур си. Бях толкова щастлива, че и те те виждаха по моя начин.
Спомени, спомени... спомените ми с теб за много! Много, и все пак прекалено недостатъчно! Защото исках да имам нови! Трябваше да имам нови!
Сега, в този момент, след поредната вечерна доза плач по теб, пишейки това писмо, което никога няма да бъде изпратено, или прочетено от този, за когото е предназначено, освен всичките тези смесени чуства, които изпитвам, с помощта на нещата, които никога не съм забравяла, но все пак си припомних сега, ме карат да се чуствам щастлива.
Да, знам че е странно, но нека обясня.
Аз съм на 20 години. След две седмици ставам на 21. И всичките тези 20 години, аз съм живяла в твоето време! От раждането ми, до онзи проклет 25ти юни, съм ставала сутрин, и ти си бил някъде там - зад океана, и си дишал, и си гледал същото слънце, и си мечтал под същите звезди, смеел си се, гледал си същите филми като мен, четял си същите книги...
Това е нещо, с което няма да могат да се хвалят бъдещите поколения, нещо, което е мое, лично мое, и което никой, никога, по никкаъв начин не може да ми отнеме!
Каквото и да говорят хората, никой не може да помрачи щастието, от това което имам, и това, което съм, благодарение на теб!
Благодаря ти за онзи слънчев ден преди 17 години, когато те видях за първи път!
Благодаря ти за онзи следобед, във втори клас, когато се изпокарах с децата по време на представлението в училище, когато на всички се раздаде по една книга, а аз получих "Славея и Розата" вместо онази лъскава книжка за теб, със снимка от ТРИЛЪР на корицата.
Благодаря ти за хилядите нескопосани опити за учене на лунната походка по коридорите на училището, чак до завършването ми през 2007ма.
Благодаря ти за късните нощи, в които дебнех твоите топ 10 по сателитните програми.
Благодаря ти за онзи BILLIE JEAN, който пуснаха на бала ми, секунди след като кавалера ми ми разби сърцето.
Благодаря ти за хилядите усмивки! За стотиците пъти, в които при твоя песен съм подскачала като обезумяла "Майкъл! Майкъл!", когато те пуснеха някъде - дори на опашката пред тоалетната на Централни Хали през Май миналата година...
Благодаря ти за всичките вечери, в които съм се осамотявала с твоите песни... Благодаря ти за милионите мили моменти... Благодаря ти за страхотните приятели, които имам благодарение на теб... Благодаря ти, че ме направи човека, който съм!
Благодаря ти, че те имаше! Благодаря ти, че живя на една планета с мен!
Благодаря ти за всичко това, и за още толкова много неща...
Искаше ми се да можех да ти се отблагодаря по някакъв начин...
Опитвам се, искам да направя нещо хубаво за теб, наистина! Старая се, и искам да съберем достатъчно средства за дечицата на Хаити, защото знам, че ако беше тук, щеше да го направиш! И ужасно се страхувам да не се проваля, защото така ще проваля каузата, ще проваля и теб... На моменти се улавям, че се паникьосвам, и съм на косъм да се откажа, защото не мисля, че съм достатъчно умна, добра, и подготвена, за да направя нещо такова... Искаше ми се да можеше да ми дадеш някакъв знак, че това, което правя е правилно, и че ще бъде успешно...
Но каквото и да стане, искам да знаеш, че го се старая, че го правя с любов, че го правя за теб!
За теб, за децата на Хаити, за твоите деца!
Иска ми се те да видят как си повлиял на всички хора, да знаят колко хиляди животи си белязал без дори да си разбрал, без дори да си се срещал очи в очи с хората...
Всяка вечер се моля за Принс, Парис и Бланкет, защото те са част от теб, и аз ги обичам по същия начин, по който обичам теб! Моля те, пази ги! Където и да си, давай всичко от себе си, за да ги опазиш!
Те са прекрасни, умни, мили и красиви! И заслужават цялото щастие на Земята! Искаше ми се да можех да им го дам...
Това писмо стана по дълго, отколкото го бях планирала.
Потънах в спомените си, и почти нищо свястно не казах.
Исках да ти кажа, че те обичам, но това не е достатъчно силна дума.
Незнам дали изобщо има дума, която напълно да описва чуствата ми към теб.
За това ще ти кажа най-близката до това дума, за която се сещам.
Боготворя те!
В речника, срещу думата "боготворя" има съвсем кратко обяснение.
"Боготворя" - това значи да обичаш без да питаш, или критикуваш.
Така, че аз те боготворя!

И накрая на писмото, искам да ти кажа...
Искам това писмо да е безмислено! Искам да е безмислено, и написано без повод, защото ти си жив, и си се скрил някъде - на далечен остров, насред океана, където никой не може да те открие! Съгласна съм никога повече да не те чуя, и да не те видя, не ми е нужно това, нужно ми е само ти да си някъде там, да съществуваш!
Знам, че е невъзможно, но го искам! Искам го! Наистина го искам!
Искам това писмо да не беше толкова, толкова закъсняло... Искаше ми се да беше написано тогава, когато имаше възможност да го прочетеш...
Искаше ми се да срещна очите ти, докато си на сцената, а аз сред множеството, сред морето от хора пред теб... Тази, една от многото, която със сигурност нямаше да различиш... Която щеше да запомниш само като една от хилядите цветни точици, мърдащи се пред теб, в ритъма на песните ти...
Иска ми се да бях получила възможността да получа така мечтаната си прегръдка...
Искат ми се толкова много неща... И цял живот няма да ми стигне да ги изброя... или да ги прежаля...
Надявам се, където и да си, да си щастлив. Където и да си. Без значение къде е това. Защото ти си този, който най-много заслужава щастие!
Съжалявам за всичко което ти се случи, за всичко което този неблагодарен свят ти причини...
Съжалявам, че бях безсилна да помогна.
Надявам се да ми простиш!
Обичам те безкрайно много!
И искам да знаеш... че прозореца ми е отворен. Оставям го отворен, и винаги ще стои отворен!
Ти, като мен, знаеш книгата "Питър Пан" на изуст, за това съм сигурна, че разбираш какво искам да кажа.
Прозореца ми е отворен.
Защото всички деца порастват... Освен две... Питър Пан... и Майкъл Джаксън!
Винаги ще си в сърцето ми! [b]